Първите ми дни в България бяха интересни – нова страна, нов опит и нова работа. Всеки път, когато променяте държавата, в която работите, гледате да се адаптирате към ситуацията, на нравите в страната. Аз съм човек, който гледа да се сработи с хората, с които работи, а не те да се пригаждат към него. Опитвам се да създавам приятелства, затова мога да кажа, че имам само позитивни спомени от последната година”, заяви старши треньорът на Локомотив Пловдив Бруно Акрапович в специално интервю за предаването „Домът на футбола” по DIEMA SPORT.
– Мислехте ли си тогава, че година по-късно ще продължавате да водите Локомотив?
– Не точно. Имаше моменти, в които и аз си мислех, че ситуацията не е такава, каквато трябва да бъде във футбола. Не съм се отчайвал, но бе много трудно да се мотивирам всеки ден, но си казвах, че трябва да издържа, да намеря вътрешна мотивация и намерих пътя до някакво удовлетворение и за мен, и за отбора. Направихме някои важни промени и мисля, че сега изглеждаме по-добре.
– Какви бяха тези промени?
– Става въпрос за неща, свързани с мотивацията на играчите. В началото идеше реч за начина на трениране, за възприятието на футбола, които бяха нови за мен. През цялата си кариера съм играл в Германия и съм свикнал на други неща. За мен бе необичайно играчите да възприемат нещата по този начин и всеки ден да търсиш начин да ги мотивираш и да търсиш път до съзнанието им. Необичайно, но също така и предизвикателство пред мен.
– Как се справихте в подобна ситуация?
– Чрез някои промени, които направих заедно с треньорския щаб и с много работа. „Работа, ред и дисциплина” е формулата за успеха в живота и ако тези три елемента се изпълняват, успехите са неизбежни. Но също така трябва и подкрепа от отговорните фактори в моментите, в които има лоши резултати и сега това ни се отплаща.
– Изненада ли ви нещо в България в първите дни?
– Работата е едно, а животът – друго. Роден съм и съм живял в Босна и мога да кажа, че горе-долу няма голяма разлика между живота там и този в България и другите балкански страни. Не ми беше трудно да свикна с него, но работата е нещо друго. По-голямата част от кариерата ми премина в Германия и разликата е голяма. Но това зависи и от условията. Човек трябва да се пригоди към тях, към обичаите в дадената държава и да нагоди към тях личния си живот. Това е поредица от фактори, за които трябва да решиш дали си готов да приемеш или ти идват повече. Аз съм издръжлив човек, който приема реалностите и иска да извлече позитивното от всичко, така че хората да са доволни.
– В България обаче не се тренира така, както в Германия…
– Да, така е. В Германия се тренира така, че тичането е най-малкият проблем. Кондицията е повратната точка, от която започва всичко. Основното за един футболист е да работи усилено и да е най-високо ниво от кондиционна гледна точка. Това е базата, а едва след това идват личностните качества. Трябва да се работи по същия начин като в Германия и да се надгражда в технически и тактически план. Кондицията не трябва въобще да се поставя като въпрос, тъй като тя зависи от възприятието и отношението на играчите към спорта. В началото на подготовката дадения футболист трябва да дойде готов на 60-70% и в нейния ход състоянието му да се подобрява. Именно това се опитвам да обясня на играчите.
– Как Локомотив стигна до победите с Левски, Лудогорец и Ботев?
– Влязохме в тези мачове с желанието да се докажем, тъй като в началото имахме някои негативни резултати, дошли в следствие на различни причини. Седнахме, разговаряхме с играчите и си казахме, че това не е истинското ни лице и се разбрахме да променим стила си, така че новите футболисти да могат да се приспособят по-лесно. Избрахме една борбена тактика, която е неприятна не само за отборите, които изброихте, но и за всички останали. Ако се върнем към вчерашния мач между Ливърпул и ПСЖ, френският тим също се връщаше с 11 души в своята половина и се защитаваше, а когато отнемаше топката се стараеше да тръгне с възможно най-голям брой играчи напред. Това е модерен стил, който се практикува от много отбори в цяла Европа.
– Играл сте с Цанко Цветанов в Енерги Котбус. Обадихте ли му се, когато пристигна предложението от Пловдив?
– Не, не съм го търсил. Имам още двама приятели от България –бившият ми съотборник Веселин Геров и Ивайло Петев, който направи контакта с клуба. С Цанко се чух след това и той ми честити назначението. Имаме добри отношения от времето, когато играхме в Енерги Котбус, той е много добро момче и голям черноработник.
– В Бундеслигата сте играли срещу Бербатов, сигурно не ви е било леко?
– Беше ми много тежко, тъй като той е изключително добър играч. Вече няма качествени футболисти с неговия стил. Може сам да реши всеки мач, а освен това имаше за съотборници играчи като Лусио, Зе Роберто, Балак.. Не само той, а целият им отбор бе опасен и бе трудно да се играе срещу тях, особено срещу него. Практикуваха модерен футбол, базиран на притежание на топката, преса срещу противника.
– В последните години обаче в Бундеслигата няма български играчи. Как си го обяснявате?
– Това е процес, който трае дълго. За да създадете играчи, които са готови да играят в Бундеслигата първо трябва да инвестирате в себе си – инфраструктура, работа с млади играчи. Мисля, че България е на прав път, както показват победите на националния ви отбор. Честитя на селекционера Хубчев, който също познавам лично. Надявам се хората в България да осъзнаят, че само с подобна работа, а не чрез други неща могат да се постигат успехи. В Германия те не се взимат предвид, а само качествата. Когато отиваш на пробен период си наблюдаван от голям брой хора и няма как да се скриеш и можеш да изплуваш само с истински качества. Именно затова работата с младите трябва да бъде още по-добра и интензивна, както това прави Хърватска. Тя вече години наред произвежда играчи и винаги има резерв, с който да смени футболистите, които са в края на кариерата си. Въпреки че е малка страна, Хърватска винаги има стил на игра и добра работа с младите играчи, които още в началото на кариерата си получават възможност да играят в Германия или Италия. Работата с младите е трудна, но допринася за наличието на конкуренция.
– Тук обаче треньорите се оплакват, че децата са по-заинтересовани от технологиите, от колите, от момичетата, отколкото от спорта. Различно ли е в Босна, в Хърватия?
– Положението е същото навсякъде. Треньорът трябва да се борят срещу тези допълнителни неща, които отвличат вниманието на играчите и да им обясним колко красив и хубав е този спорт и по какъв начин се изплащат положените усилия. Футболът първо е забава, а след това е работа, макар и тежка. Трябва да се намери начин, по който да конкурираме айпод-а. Има отлични апликации, чрез които ние може да вкараме още по-добри упражнения на тренировките и по този начин да им обясним, че това което се случва на терена е действителността, а това, което е в ръцете им не може да ги задоволи толкова, колкото топката.
– Имате ли такива проблеми тук?
– Да, има много такива проблеми. Вниманието на играчите не е на това ниво, което желая. Те винаги мислят за някакви други неща и трябва да викам, за да им възвърна фокуса върху това, което работим. Ние тренираме само час и половина и искам от играчите да са максимално концентрирани, тъй като няма причина те да мислят за нещо странично от работата, за която са добре платени. Изисквам тотална дисциплина.
– Президентът на Локомотив Христо Крушарски е интересен тип. Как се работи с такъв човек?
– Работя много добре с него. Разбираме се добре и общата ни черта е, че казваме това, което ни е на езика. Може би за журналистите той е ексцентричен и интересен. Тъй като все пак имам отговорност към играчите не бих казал някои неща, за които принципно бих говорил, но горе-долу сме на едно ниво. Казваме какво мислим в лицето на събеседника и е имало разговори, в които присъстващите са се плашили. Ние сме отворени един към друг, не крием нищо и затова работим успешно.
– Какво може да постигне Локомотив този сезон?
Целта ни винаги е да играем по-добре от предишния мач, да върнем феновете на стадиона, да влизаме в мачовете с фантастична воля, както срещу Левски, и да видим какви са ни възможностите. Имаме още нови играчи, които трябва да се адаптират и не са на 100%. Надявам се на още повече – класиране в първата шестица, където да мерим сили със силни отбори във важни мачове и по този начин да върнем доверието на нашата публика, която е фантастична. В краткосрочен план целта е да изглеждаме по-добре с всеки изминал двубой и да потвърдим добрите си резултати.
– Какво е толкова специалното в югославската треньорска школа, което кара президентите на българските клубове да назначават точно такива треньори начело на отборите си?
– Специалното в старата югославска школа, която бе фантастична е, че тогава треньорите практикуваха неща, които сега се считат за иновации. Някои неща, с които е характерен модерния футбол бяха в сила още преди 30-40 години. Още тогава стана ясно, че работата в технически аспект с младите играчи трябва да бъде между 8 и 12-годишна възраст. Може да тренираш с тях както искаш, тъй като те са жадни и гладни за това да се учат и това трябва да се използва. В този период се поставя фундамента, който им остава за цялата кариера. Ако той липсва е много тежко да се изгради на 16-18-годишна възраст. В пубертета играчите мисля за нещо друго, намират си приятелка и е трудно тепърва да започва работата с тях, както е в по-ранните им години. Това, което работя сега с първия отбор, по онова време се правеше с 12-годишните и ако те не можеха да се справят ги изпращаха вкъщи. Конкуренцията бе голяма и никой не гледаше дали искаш или не, а дали можеш.
– Като ви слушам обаче си мисля, че явно е по-добре да се назначат подобни хора в школите…
Може би било по-добре да се намерят такива специалисти, да се отворя футболни школи или бази, както е модерно да се казва. Но отново казвам, тази специфична работа трябва да се почне навреме, да се работи с деца, които имат интерес, каквито виждам и тук. Истинската работа не приключва с този час и половина тренировка, а продължава. Когато започвах в Челик Зеница след края на тренировката практикувах същите упражнения с топка вкъщи още 3-4 часа, за да мога да бъда по-добър от останалите. Това е лично съревнование и може би сте прави като казвате, че могат да се ангажират специалисти , но трябва да се промени начина на финансиране и плащане, за да стане това възможно.
– Но треньори като вас идват тук все повече. Защо?
– Идват, защото има възможност. Модерно е да доведеш чуждестранен треньор, който има кариера в Германия и може да донесе нещо иновативно. Футболът е интересно нещо, продукт, който се продава и тогава се търси решение, което може би не е добро за местните треньори, но е добро за феновете. Качествата обаче винаги надделяват, убеден съм и виждам, че има много добри български треньори. Когато комуникирам с тях виждам, че знаят за какво говорят и могат да направят тактика. Сигурно има много такива и трябва да им се даде шанс, но също така трябва да се подсилят Втора и Трета лига, за да са конкурентни и да може от тях да се взимат играчи за Първа лига.
– Били сте съотборник на Юрген Клоп в Майнц. Какъв беше като съотборник?
– Ако гледахте снощния мач с ПСЖ и неговите реакции край тъчлинията, то ще разберете какъв беше като играч. Той е човек, който е на 100% искрен. Какъвто е на треньорската скамейка, такъв е и в живота. Не носи маска и дава сърце и душа за победата. Успява да пренесе това на играчите и се радвам за успехите му.
– Запазихте ли контакта помежду си?
– Нито той, нито аз имаме толкова време, за да поддържаме контакта, който искаме. Когато обаче се засечем се радваме един на друг. Сега обаче неговите задължения са доста повече от моите и вероятно има време не само за мен, но и за останалите.
– Има ли нещо от стила на Клоп, което харесвате и вие лично прилагате във вашата работа?
Може би малко хора в България знаят, че ние двамата използваме по нещо от двама треньори, които неотдавна починаха. Първият е Йосип Куже, а другият – Волфганг Франк, който въведе защитата с четирима бранители в немския футбол. Йосип Куже имаше стил, който Юрген Клоп и всички, които сме били негови играчи, сега използваме и се опитваме да имитираме. Той се базира на бързи вертикални пасове в празните пространства, преса. Всички, както и Юрген, се опитваме да го доведем до съвършенство. Той има отбор, който влага сериозни средства и може би му е по-лесно, но той работи на съвсем друго ниво и вероятно е довел тази игра до съвършенство.
– Играли сте с националния отбор на Босна срещу Испания, какво помните от тези мачове?
– Спомням си, че в едно единоборство контузих Луис Енрике. Беше към 70-ата минута при резултат 1:1 и той трябваше да излезе и си помислих, че това е всичко. Тогава обаче се появиха Мунитис и още двама играчи, които ни вкараха 3 гола за 15 минути, така че във футбола никога не може да кажеш, че нещо е приключило. В първия мач в Сараево играх с гипс, тъй като си счупих ръката ден преди мача, но дори и да си бях счупил крака не бих пропуснал подобен мач. Беше фантастична атмосфера и бе незабравимо да играеш срещу футболисти като Пеп Гуардиола и Луис Енрике. Мнозина мечтаят за това, а моята мечта се изпълни.
– И вашият треньор е разрешил да играете с гипсирана ръка?
– Първата си повиквателна в националния отбор на Босна получих на 30 години, тъй като те нямаха футболист като мен. В Босна не е модерно да си дефанзивен халф, понеже всички искат да играят с топката, а никой не иска да печели единоборства. Някой ме е предложил и когато ме видяха възкликнаха „Ето това сме търсили години наред, а сега го имаме”. Не беше възможно да ме оставят извън състава и затова чакаха до последно, за да разберат състоянието ми. Дадох на лекаря 3 билета за мача, за да каже, че съм здрав.
– Работили сте на всевъзможни места – в Германия, България, Македония, Гибралтар. Къде беше най-интересно?
– Най-интересно бе в Гибралтар. Може да ви е смешно, но там е като земен рай. Имате всичко, но в миниатюрен вид и не може да останете дълго. Футболът там е много ниско ниво. Те дават всичко от себе си, осигуряват всичко, но възможностите са малко и за мен бе отличен опит да работя с играчи от най-различни страни. Отидох там, без да знам английски, а трябваше да водя тренировките на този език. Учих го в колата и от тази гледна точка бе много интересно. По отношение на професионализма Германия е далеч напред.
– Жена ви е италианка, синът ви игра за националния отбор на Италия до 17 г., вие сте работили на много места. Сякаш мултикултурното е със запазено място при вас…
– Бившата ми съпруга е италианка, настоящата – хърватка. Имам син и дъщеря. Синът ми игра за италианския национален отбор, тъй като има техен паспорт заради майка си. Бе много талантлив, извикаха го в юношеския отбор до 17 г. и игра добре. Самият аз рано напуснах някогашна Югославия и отидох в Германия, където се запознах с открити хора. Това ми повлия положително и самия аз нямам предразсъдъци. Приятно ми е да създавам приятелства с хора от всички държави, в които съм работил, че съм научил толкова езици. Искам да науча още повече, за да мога да комуникирам с всеки, за да мога да кажа това, което ми е на сърцето. Това е целта на живота ми, както и това да си върша добре работата.